Пътепис за приятелството

Много пъти свързваме местата с хората, с които сме ги посетили, с емоциите, които сме изпитали, с местните ястия и културата, до която сме се докоснали. И аз не правя изключение и като всеки турист имам любими градове, защото съм ги посетил с любими приятели. В тази публикация искам да ви разкажа за първия път, когато посетих Валенсия и за всички спомени, които се върнаха наскоро, когато загубих една много скъпа приятелка.

На Петя…

Една от любимите ми снимки с Петя.

Когато работиш в авиацията, животът някакси те поглъща и в един момент осъзнаваш, че приятелите ти и кръгът ти, се свеждат предимно до хора от същия бранш. Така и аз не успях да се опазя и в първата авиокомпания, за която работих, завързах едни от най-добрите си приятелства. Там срещнах и Петя малко след като постъпих във фирмата. Оказа се че живеем в един и същи квартал и то през един блок. Петя освен много лъчезарно и красиво момиче, беше и човек с огромно сърце, винаги усмихната и с приповдигнато настроение. А като най-добро нейно качество трябва да изтъкна любовта ѝ към бирата, така ме спечели след един полет, когато решихме да отидем на по бира в квартала. Така поставихме началото на нашата дружба. Една вечер, както си пиехме бира и коментирахме току що излезлия график, се оказа че почивните ни дни съвпадат и ни хрумна брилянтната идея да пътуваме някъде в чужбина. Избора ни на дестинация беше предопределен, тъй като трябваше да нагодим ваканцията според графика си и измежду дестинациите, които останаха, на финала Валенсия надделя. Набързо запазихме хотел и без много организация зачакахме деня на пътуването.

Полетът беше вечерен и след като се настанихме в хотела до старото корито на река Турия, се отправихме директно към старата част на Валенсия, за да хапнем и изпием по бира. Беше началото на май и края на работната седмица, затова баровете и ресторантчетата бяха препълнени с хора. Намерихме на бързо един ресторант на едно от малките площадчета, закътани измежду вековните каменни сгради и започнахме да поръчваме тапас (типичните испански хапки). Спомням си, че сервитьора много хареса Петя и не спираше да флиртува с нея цяла вечер. Благодарение на усмивката ѝ, на изпроводяк получихме и като подарък сладка вода – местен диджестив, с думите “Agua dulce como tú” – “Сладка вода като теб”. Вече беше късно и бяхме уморени, затова се отправихме към хотела, за да си починем и да съберем сили за следващия ден, когато ни предстоеше да разгледаме Валенсия.

В левия ъгъл е ликьорът “агуа дулсе”.

Като цяло целта на пътуването ни не беше да тичаме по забележителности, а да се насладим на местната кухня и култура. Затова и на следващата сутрин(обяд), не се впуснахме в яростно препускане измежду туристическите обекти, а просто се потопихме в атмосферата на този красив испански град. Центърът е сравнително малък, но пък пленява със старинната си архитектура и топлия бежов цвят на камъка, от който са направени сградите му. В едно от любимите ни места се превърна катедралата, която освен с готическата си красота, ни спечели и с оживените си площади от всички страни. Една от най-популярните улици с ресторанти се намира точно там. А като стана дума за архитектура няма как да не спомена и частта около кметството и арената, където са едни от най-представителните сгради на Валенсия.

Повече ни снимки са от партита.

Посетихме и “Градът на науките и изкуството” – парк, състоящ се от много модерни сгради, с всевъзможни функции: от концертни зали и спортни центрове до аквариуми и музей на науките. От построяването мястото се е превърнало в емблема на Валенсия и нещо като субцентър на града.

Оставям ви да разгледате снимки от там:

Градът на изкуството и науките.
Градът на изкуството и науките.
Градът на изкуството и науките.
Градът на изкуството и науките.

Но както споменах, това не беше типичното туристическо пътуване, а и тази публикация няма да е типичната за забележителностите на Валенсия, въпреки че много харесвам този град. Спирам до тук с градските пейзажи и ще се опитам да оставя думите да се леят.

Много пъти хващах таблета си, опитвайки се да пиша за тази трагедия, но не ми се получаваше. Думите не излизаха, а бяха в главата ми. Мислите ми се биеха хаотично и не знаех от къде да започна. Може би затова реших да започна с Валенсия, стори ми се някакси по-лесно. Сигурен съм, че всеки от вас е губил скъп човек в живота си и знаете, че не е никак лесно, най-вече когато не го очаквате. После идват спомените. Рожденните дни, които няма вече на кого да честитите. Снимките във Facebook, които излизат постоянно, припомняйки за щастливите моменти заедно.

Не случайно избрах тази дата да публикувам поста си за приятелството. Преди 3 години, на същия този ден (10ти юни), моята приятелката Петя беше човека, който ме закара до летище София, за да ме изпрати на едно от най-смелите приключения в живота ми. Спомням си още разговора ни, обещанията и уговорките, че ще дойде да ме посети в Барселона. Спомням си как се смееше и ми казваше, че съм луд, но вътрешно усещах, че ме подкрепя и вярва в мен. За жалост Петя не успя никога да ме посети, защото се случи най-хубавото нещо в живота ѝ и съдбата я направи майка. Леко по леко започнахме да пишем все по-малко, защото задълженията на една майка са много, но това не ни попречи да останем все така близки приятели и всеки път, когато се прибирах до България, да се виждаме на по бира като в добрите стари времена.

Сега се чувствам ужасно, че не сме общували повече. Отварям от време на време чата ни във Viber, за да препрочета последните съобщения и едно нещо ме измъчва, дали е прочела последното ми съобщение, където ѝ казвам, че се надявам да се оправи и да ми пише, когато е по-добре, и че я прегръщам много силно и мислите ми са постоянно с нея. Не знам дали ще намеря някога отговор на този въпрос. Но по-страшното е че една усмивка завинаги угасна. Петя си отиде на 1ви април, денят на шегата, типично в нейн стил беше написала една колежка във Facebook и е много права, най-веселият и най-щурият човек избра да си тръгне от този свят точно на тази дата. А аз не успях да го повярвам, струваше ми се нереално, една много лоша шега, която главата ми не можеше да побере. За мен Петя не си отиде и никога няма да си отиде, защото продължава да живее в мислите и спомените ми. Надявам се да е на едно по-добро място сега.

Почивай в мир, Пете…

ПС: извинявам се за лошото качество на снимките от личния архив. Споделяйте повече моменти с близките си хора и им показвайте всеки ден, че са важни и значими за вас.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s