Проект “Емиграция” (част 1)

Задавали са ми въпроса защо съм емигрирал доста пъти за последните две години. Много хора смятат, че отговора ще е “Защото не харесвам България.” или пък “За да живея по-добре.”, но в моя случай е защото имах нужда да се уча и обогатя чисто човешки, а и за да пътувам и да упражнявам професията, която ми харесва, на място с подходящите за мен условия. Много от хората, които са ме питали, предпочитат да чуят отрицателния отговор, за да ни тръгне разговора за това колко лошо се живее в България или пък колко са корумпирани народните представители и как са изгонили младите в чужбина.

Не мога да знам до каква степен това е истина, но пък все повече се убеждавам в нещо друго – голяма част от тези българи в чужбина, без значение от колко време не са в Родината, живеят всеки ден с мисълта за нея, интересуват се какво се случва там постоянно, гледат българска телевизия и се опитват да съхранят обичаите и традициите, с които са били възпитани. Тези хора са най-добрите амбасадори или дипломати зад граница, защото милеейки за Родината, те я представят пред света по начин, по който малко от българите, които живеят в България са я виждали. Започвам така, защото искам да ви разкажа за една нетипична среща, съвсем непринудена и неочаквана, среща, която занимаваше мислите ми доста време след това. А не случайно съм избрал и днешния ден, за да публикувам статията си. Честит празник, народни будители!

В едно от моите пътувания до Лос Анджелис се сетих, че би трябвало да има българска църква там и реших да се разтърся в интернет. Оказа се, че има не една, а цели две и тъй като беше неделя, и имах цялата сутрин свободна преди да стане време за работа, реших да отида на литургия. Бях подранил малко, но вратата беше отворена и влязох. След като запалих една свещ за здраве и разгледах църквата, реших да седна и да изчакам. Интериора не беше нищо претенциозно, имаше пейки като в американска църква, красив иконостас и много светлина и като че ли това я правеше по-уютна.

Все още нямаше никой, а вече беше почти 11ч, си помислих. И тогава влезе една жена, на годините на майка ми, и също запали свещ, помоли се пред красивите икони и също седна на пейката и зачака. Беше един от тези моменти, когато знаеш, че нещо ви свързва(в нашия случай езика), но чакаш другия да направи първата крачка. Реших да я поздравя и започнах разговора, питайки за службата в 11ч. Отговора ѝ ме озадачи до някъде: “От две години нямаме свещеник и вече няма неделна служба”. Църква без поп. Стадо без пастир, както се казваше. Разказа ми накратко за това как се е стигнало до там и че вече не са част от епархията отвъд океана, а по скоро българоамериканска църква по стечение на обстоятелствата. Най-интересното е че преди това са имали американски свещеник, който е водил службата на английски. Сега и той е престанал да идва, защото нямат пари да му плащат.

Главния вход на църквата, сгушен между буйните корони на няколко дървета.

Вече беше почти 11 и започнаха да идват още хора. Всички се познаваха помежду си. Дойдоха няколко семейства, още няколко жени на възрастта на майка ми и една жена, за която моята приятелка ми беше разказала вече. Искаше да ми я представи, защото е на 93 години, а все още не се предава и кипи от живот. Всяка неделя идва на църква сама, карайки своята кола, изглежда добре и отгоре на всичкото е със всичкия си. Когато пристига и след като поздрави всички останали, се спря и при мен, като се извини и ме помоли да и припомня моето име. Тогава и разказах, че идвам за първи път на неделната среща “литургия” и какво работя, и че по чиста случайност съм се озовал в тази църква точно на този ден.

Направих снимка за моите приятели, която сега ми влиза в употреба.

След като всички запалиха свещ и се помолиха, беше време за традиционната неделна почерпка, организирана от тях самите и със средства, които оставят под формата на дарение. Аз не бях планирал да оставам, дори не знаех, че организират мероприятия от този тип, но когато тръгнах да се разделям с тях, започнаха да настояват и склоних да остана. Под църквата се намира механата – голямо отворено помещение с маси, малка кухничка, едно пиано, и украсено с красиви картини на възрожденски къщи и берачки на рози. Около пианото бяха оформили кът със снимки на някои от най-важните моменти за тяхната църква. За моята радост, баба Рени, жената на 93 години, за която стана дума по-горе, беше една от тези, които през 70-те са съградили този храм и поради тази причина я помолих да ми разкаже малко повече за себе си и за историята на това място.

Берачки на рози, украсяващи механата, какво по-българско.

Родена през 1925 в град София, по царско време, в заможно българско семейство, Рени е била само на 22 и все още студентка, когато след идването на комунизма, ѝ се налага да напусне страната и да емигрира по политически причини. Както тя самата каза “Слава на бога, че имах заможни роднини!”. Така тя се озовава в Париж, където живее 4 години, преди да замине за Бразилия по покана на друг нейн роднина, който в този момент, има процъфтяващ бизнес в Сао Пауло. Там живее през 50-те, научава португалски и създава семейство. В началото на 60-те, за нейна изненада, получава зелена карта и решават да заминат за Америка със семейството ѝ. Кандидатствала на шега 10 години по-рано, защото нейн познат отивал да си подаде за лотарията за зелени карти и я завел с него, тя дори била забравила, когато пристигнало известието, че може да замине да живее и работи легално в страната на големите възможности. Без да знае изобщо английски, но с много кураж и смелост, тя се хвърля и в това предизвикателство. Говорейки за живота, тя сподели, че никога не е търсила социална помощ от държавата и детето си са го отгледали с мъжа ѝ на смени. Докато тя е работила през деня, съпругът ѝ е бил с детето вкъщи, а през нощта, той е ходил на работа, а тя е оставала да се грижи за сина им.

Тогава я помолих да ме заведе при импровизирана им музейна сбирка над пианото. На един голям борд бяха залепени много снимки от съграждането на храма, издигнат с лични средства на българските емигранти в Лос Анджелис и с труда на същите тези. “Всеки помагаше с каквото можеше, работеше се на смени и без заплата, имаше инженери и архитекти, които проектираха храма и бригади с младежи, които идваха след работа и изкарваха още една смяна напълно безвъзмездно. Къде са сега тези българи?” – този въпрос остана да кънти в главата ми и ме караше да размишлявам над него, доста време след това.

Съграждането на храма.

Разказа ми и за красивите икони, пристигнали от друга българска църква в Пенсилвания, която се наложило да затвори. Били изпратени напълно безвъзмездно, но всички семейства решили да ги откупят и дарят още един път на храма, за да могат да съберат повече пари. “Платихме с мъжа ми 50$ за една икона, което на онова време не бяха малко пари.” – продължи Рени и ми показа една по-голяма снимка и сравнително по-нова, от около 2000 година.

Иконите са от 50-те години, по това което се чете на тях. С много реалистични и красиви изображения.

“На тази снимка е хора, които имахме към храма и стария отец.” – с носталгия сподели Рени и започна да изброява покойниците. Причината да си нямат хор е смъртта. От всички 14 души на тази смимка, са останали живи само тя и още една жена, която се намира в старчески дом в момента. Гледайки леко поизбелялата фотография, ми става тъжно и пак изкънтява в главата ми въпроса “Къде са сега тези българи?”. Трябва да е много тежко и за Рени да вижда своето малко късче България, което изчезва от ден на ден. Късче, което тя е изградила по спомен и обгрижвала толкова години, а сега то е останало без хор и без духовен пастор. Задава си сама въпроса защо умира храма, и си отговаря сама. “Защото ги няма тези българи…”, младите вече не се интересуват от църквата, а сред тях има доста заможни хора, които могат да спонсорират заплатата на един свещеник. Но май и вярата умря като хора на Рени. Веднага отварям скоба. Не става дума за църква и религия като институции, а като стожер на българското, като нещо, в което се възпитаваме, за да бъдем по-единни и по-добри хора, като опора и пристан, като възприятие за ценности, род и Родина.

Снимката на хора към храма. На първия ред, втората от ляво на дясно е Рени, със синя блуза и бяло сако.

България умира, умира културата, умират ценностите ни. Възпитаваме се в родолюбие, граничещо с простотия. Гордеем се със своята история, която дори не познаваме. Ставаме все по-нетолерантни и нагли. Но мен не ме интересува, че умира България на неграмотните и необразованите, на тези които днес ще напишат “Честит празник и България над всичко”, защото съм сигурен, че голям процент от тях дори нямат представа защо не са на училище на тази дата. Притеснява ме друго нещо, а именно, че умира тази другата България, на умните и будните, които въпреки всичко милеят за нея и с любов я носят навсякъде със себе си. А въпроса на Рени кънти с още по-голяма сила… “Къде са тези българи?”

Към втората част => Проект “Емиграция” (част 2)

1 Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s